Games for Adults/ Za Horata Magazine, Standard Newspaper (in BG)

Модерна “игра” за пораснали
Списание За хората на в-к Стандарт, 25 април 2009г.

Нереалните виртуални идентичности –

това ли е най-модерната „игра” за пораснали?

Толкова е лесно да се изкушиш

Харесвам Димо*. Той ми е колега и ни дели едно бюро. Но при всеки опит да му покажа как се чувствам, губя ума и дума. А искам да зная всичко за него, ненаситна съм: какво мисли, как прекарва вечерите си, какво харесва – въобразявам си, че с това инфо ще успeя да намеря път към него.

Решението идва някак леко и естествено: правя си втори акаунт в ICQ и започваме да чатим дълго, по цели нощи, без размяна на снимки и телефони, без камери, с някакъв подсъзнателен страх от всичко реално. Но с дълбоки и романтични писма. Прописвам стихове, главата ми е в облаците и имам всички симптоми на много влюбена жена… Красиво е.

Но играта ме е повлякла безвъзвратно

С Димо си имам и втора роля – неусетно съм спечелила като колега доверието му и той ми казва всичко за своята виртуална „любов”. Потръпвам – нарича ме с думата с „л”! Казва ми, че ме обича – е, не на мен, де, колегата – казва го на виртуалната си любима, а на мен ми казва всичко за „нея”… Но нали аз съм „тя”?! …Наистина ли аз съм „тя”?!

Тръпката е неописуема, има нещо шекспирово с тези влизания и излизания от роля в роля, адреналинът блъска във вените ми – кога ще направя грешка и ще бъда разкрита… И е зверско яко! Сякаш съм открила нов наркотик – играта със собствените си идентичности!!!

В един момент става нетърпимо, а и остатъците ми от съвест започват да ме гризат до кокал – Димо иска да се види с виртуалната си любов, а аз усещам, че всичко ще се разпадне, ако не минем в реалността. Развръзката – „Виртуалната” му определя най-накрая среща – естествено, на оня велик купон, на който отдавна си мечтая да ида с него. Иии… Финал 1: Виртуалната не се явява, а Реалната най-накрая невинно му се обяснява в любов („Алис я няма, но аз все пак съм тук”); Финал 2: Реалната се напива и през няколко реда сълзи му разказва всичко. Кой беше моят финал, според вас?

Да, болеше. Но имах оправдание: беше едва 2001’ва година. И още нищо не знаех за виртуалните игри с идентичности.

В крайна сметка, ако не си себе си, нараненият си ти

Алекс е на 33 и има хубава усмивка (на снимката). В профила му има малко от Алиса, малко Екзюпери – но точно до онази тъничка сладникава граница, отвъд която едно изречение от Куелю би го пратило в графата „блокирани”. Да, намерил ме е в сайт за запознанства. И пише добре, мнооого добре.

Аз отдавна съм приела за виртуалните си запознанства желязното правило „Всичко започва (почти) от нула на живо” или поне се опитвам да не го забравям. Но Алекс често по най-очарователен начин ме кара да зачерквам собствените си така изстрадани принципи, достигнати с години виртуален опит в стил „проба – грешка”. (Вече е 2007ма) Доверявам му се – на думите и на единствената снимка – и писмата ни стават толкова нежни и лични, че постепенно сякаш всеки мой дъх се насища с мисъл за него, а всяка негова стъпка е споделена с мен.

Този път виртуалното ми алтер-его е съвсем реално

Аз съм си – в разказите за себе си, снимките, ежедневието – и полекичка, като с магически стриптийз, го допускам и в душата си. Той също ме увлича. След няма и два месеца се оказва, че прекарваме все повече време заедно онлайн – в чат и писма и съвсем логично му давам и телефона си.

Последният ми ход води до бърза развръзка – пиянско обаждане след полунощ ми изкарва акъла, за да разбера, че Алекс всъщност е Кирил и не е на 33, а на 45. Всъщност не е рекламист, а драматург (което е единствената хубава изненада) и отчаяно иска да ме види (наближаваше 2 часа!). Праща ми истински снимки. Реалността ме залива със студена вода – за някакви си минути трябва да зачеркна образа на Алекс и да поставя Кирил във формичката в главата си – и обхваната от дива параноя до сутринта се опитвам да си спомня точно какво и колко знае за мен.

На следващия ден получавам и сърцераздирателно-отчаяно писмо – бил се влюбил, съвсем непредвидено, в мен. Играта с фалшивия му профил има най-абсурдното обяснение – направил го е, за да прелъсти (виртуално!) жената на свой скъп приятел (!!) и да му демонстрира как тя му слагала рога по разни сайтове. Да докаже лъжата чрез лъжа. А аз – аз е трябвало да бъда опитното зайче, върху което да „потренира” любовчийските си умения. После всичко излязло от контрол и лъжите се затъркаляли като нарастваща снежна топка.

Побеснявам и започвам да сипя гнева си в стил, „Хора, нямате ли реален живот?!” Яростно споря дали има право да „помага” на приятеля си по този начин, дали виртуална афера с непознати е истинска изневяра и може ли да се зародят реални чувства и… И си давам сметка как аз вече нямам прецизни отговори за силата и границите на виртуалните чувства, а и точно с тази история сама съм размекнала железните си принципи.

Този път не боли толкова и бързо забравям – все пак, аз бях виртуално реална (да, звучи като оксиморон, но ме разбирате) и никого не бях залъгвала, за да ме харесат. И въпреки, че не бях излязла от собствената си кожа, бях ужасно гневна – не заради илюзията, че Алекс не съществува, колкото и да ми се искаше. Алекс съществува, някъде вътре в Кирил го има – човека, който Кирил иска да бъде и аз се докоснах до него. Но не мога да приема лъжата, не и като начало на смислени отношения. А и продължавам да вярвам, че все пак сме не само безплътни души и общуващи мозъци, а пълнокръвни същества, за които физиката, биологията, химията и …биографията имат значение.

Виртуалното общуване става все по-важно и неусетно ни променя

Щастлива съм, че имам този опит. Той ме прави подготвена за съвременния ни все по-виртуален свят. Темата е богата и отворена: виртуалността промени общуването и продължава да предизвиква етичните и моралните ни устои, да поставя въпроси пред психолози, социолози и пред всеки член на все по-дигитализираното ни общество.

А отговорите им зависят от всички нас.

 

 

* Имената на героите са променени. Само имената